Тези дни ми е тъжно. Самотно ми е някак. Може би защото баба е болна. Вече трети ден лежи и не отваря очи.  Майка е заприличала на блед лунен сърп преди новолуние. Нямам сълзи. Много ми се искаше да заплача и да се излее от мен целия страх и ужас, но очите ми са все сухи.
 Искам да попитам мама не може ли да направим магия за здравето на баба, но не смея.
Мама е вещица. Баба също. И нейната майка е била и нейната също....така седем поколения назад. Аз съм осмото за ужас на двете ми родителки. Русо, тантуресто недоразумение с малки очички и бледа кожа, което не може да забърка и отвара против хрема.  Всъщност по-скоро не иска. Не обичам магиите. При тях всичко е толкова подредено и толкова сигурно, че чак ме плаши и затова ги обърквам.... Но много искам баба да оздравее. Обичам я. Тя ме научи на толкова много неща. Показваше ми билките още преди да проговоря. Водеше ме на сборището и ме возеше на метлата си късно вечер.Най-хубавите ми спомени са свързани все с нея. Сладкото на баба, палачинките на баба, котката на баба...приказките на баба. Аз им казвам приказки.Тя все твърди, че са истина. Но как да повярвам, че дядо и е бил двуглава ламя?! Невъзможно ми се струва. Дали пък едната не е била тъмна, а другата светла, че да приличам на нея. У дома всички са чернокоси, чернооки и стройни като тополи. Само аз съм като грозното патенце - различна.
 Мама минава покрай мен и влиза в стаята на баба. Дори не ме забеляза. Носи шишенце с някаква течност. Мъничко шише, колкото палец с много странен етикет, който блести на слънцето.
Никога не съм виждала нещо такова. От къде ли е? Не може да е лекарство. У нас лекар не е стъпвал. Когато аз се разболях като малка извикаха доктор Спасов. Помня, че дълго си наместваше очилата и после още по-дълго триеше челото си с кърпа. Отвори някаква книга, чете и прелиства, пак чете и после отсече:
 - Това дете има алергия към слънцето.Не трябва да излиза през деня.
И още нещо каза, но не го помня. Помня, че мама и баба го изпроводиха чак до пътната врата, а аз повече не видях обедното слънце.
 От стаята на баба се чува препирня. Двете жени се карат за нещо. Едната тихо, но уверено шепне, а другата извисява укорително глас.
 - Няма да я бъде тая, чуваш ли! Аз съм си го изживяла моя живот така да знаеш! Не искам нито ден повече от отредените ми. Крадени дни не ща и няма да си обрека душата да скита.
 - Моля те, бе, мамо! Не говори така! Какво ще правя сама без теб? Как ще оцелея и какво ще оставя на това дете?
 - Твоето, дъще, не е от любов! Егоизъм е това! Не ти е мъчно за мен, а за себе си! Ти я изпий като искаш?! - баба бута нервно ръката на мама. Шишето пада и с трясък се разбива на пода. Дъските бързо попиват падналата течност. Гледам с учудени очи как от една пролука за миг се подава нежен филиз и се разлиства.
 Мама събира стъклата и плаче.Раменете и се тресат и листенцата потреперват.
 Баба глухо въздиша и ми прави знак да се доближа. С всяка секунда гласът и отслабва все повече.
- Чуй ме, Мая! Няма значение дали си вещица или не. Никога ама никога не посягай към нещо, което не е твое. Майка ти го знае, но нали ме обича... Две неща връщат мъртвеца от оня свят: едното е да присвоиш с магия нечий живот. Другото - това, което се счупи е жива вода. Живата вода е "жива", но само за тези, който все още има за какво да живеят. Аз вече от месеци съм на оня свят. Подай ми метлата, дете! Ха, така! Сега върви и отведи майка си. Искам да остана сама за малко.
   Мама ме хвана за ръка, прегърна ме и двете отидохме в кухнята. После нещо изтрещя и запуши.Аз изпищях от страх.Изтичах в стаята, но баба я нямаше. Само оня зелен филиз беше цъфнал с красив червен цвят.

невероятна си...
Живата вода и кражбата значи...
"Никога не посягай към нещо, което не е твое!"

с интересна мая си замесена.:)))

не в кварталната фурна изпечена. )))