Снежинка в топли длани, лист на вятър,
затихнал звън и догоряла свещ,
на майка ти очите ослепяха
за да не видят вече твоя вещ.

Ръцете и превърнаха се в клони,
високи, черни, перести. Гора!
И ето ги, стърчат самотно голи
засенчили купчинката с пръста.

Сърцето си частица по частица
над тебе засади като цветя.
Душата и превърна се на птица
и твоята да търси отлетя.

Краката и престанаха да ходят.
Къде? И кой ги чака у дома?
Над гробището воплите и бродят.
От тях дори водата посивя.

Сълза на вледенения прозорец,
от слънце прах, от радост– тишина,
За нея ти не може да си спомен!
За нея си заспала светлина!