По-скръбен от цигулка,
по-мрачен от нощта
и от света човешки по-объркан.
Безсребърник, без власт, без суета,
от делника по-сив
с костюм изтъркан.
С лице от камък,
но с сърце от плам
очи обърнал нейде към безкрая
върви сиротен, безнадеждно сам
върви, но накъде едва ли знае.

искрено стихотворение.
Напомняш ми едно стихотворение на Орлин Дянков,
което, за жалост не мога да цитирам цялото по памет, но, каквото успея:

"Несладък, като гробищна вода,
и кратък, като шум на влак за някъде,
върви един човечец през света,
понесъл своя кръст и свойта правда.
А болките му правят го човек
и той върви, и се уголемява.
Зад него се простира цяла вечност,
пред него са позорът или славата...
Несладък, като гробищна вода
върви човекът, гледа ни в очите.
Във нас расте човешкият товар
и като него тръгваме да скитаме..."

Мисля, че имаше още един куплет по средата, но може и да бъркам.
Усмихнат ден ти желая,
не бъди тъжна цигулка.
:)

винаги, когато те "видя"! Наслаждавам се винаги, когато те чета! Благодаря ти!

:)))

Чудесно е стихчето !

в това едничко вярвай - още сигурна бъди...
Едва ли достойна съм да меря своя стих със твоя,
не бих и дръзнала дори - съревнованията не са моята стихия, но...
някога и аз бях такъв човек.
Тоз' човек същесвува, не живее,
но може някой ден светлина на блесне, музика да зазвучи, от която тъжната душа да се развесели и отново да запее :) Важното е че не спира да върви :)