Аз съм вещица.Майка ми беше вещица и нейната майка, и майката на майка и. Седем поколения назад, а може би и повече.
  Живеехме в края на града в една къща до Мандренското езеро. Стените бяха стари и сиви, но покрити с приказната зеленина на някакви влачещи растения. Не, не беше бръшлян. Казват, че било някакъв вид пасифлора но аз лично не мога да го потвърдя. Противно на повечето вещици не познавам  всички растения.
 От както се помня в къщи бяхме само жени. Мъж не е стъпвал никога. Мама и баба посрещаха клиенти в бараката на двора. Там се извършваха тайнствата.Аз нямах право да стъпвам там преди полунощ.
  В книгите пише какво ли не за нас и нищо не е вярно.Домът ни бе чист и спретнат, и всичко в него беше подредено като в аптека. В килера бурканчетата имаха красиви етикети и шарени шапчици.Въздуха миришеше на мушкато и ванилия, а не на сяра.Никоя от родителките ми нямаше голям и крив като клюн нос. Бяха красиви жени. Високи и чернокоси с магнетични, приковаващи  очи и тънки, стругувани снаги.
Само аз бях руса. Косата ми беше почти бяла и права като слама.Бях нисичка и тантуреста с малки миши очички събрани на носа. Любопитно,ужасно палаво дете, пълно с неизчерпаема енергия. Любимата ми рокля беше червена като прясно пролята кръв, но аз си мислех, че е виолетова.Самата дума ми харесваше: ВИОЛЕТОВО Звучеше ми като магическо заклинание.
 Нямах приятели. Не, че не съм общителна.Напротив! Просто когато аз излизах всички останали деца вече спяха. Слънцето не ме обичаше много. Дори след няколко минути навън кожата ми се покриваше с мехури. Много ме болеше и затова играех на двора само нощем.
 Вечер е толкова красиво. Казват, че със залеза всичко утихва, а съвсем не е така.Нощта е пълна с живот. Ако стоиш достатъчно дълго в мрака започваш да виждаш както вие виждате през деня. Имах си любимо място на брега на езерото. С часове седях там и слушах жабешкия хор. Виждах и водната змия, която бавно и тихо се прокрадва към него, и после мълниеносно отвличаше най-сладкогласния му солист. Настъпваше паника...И после песента продължаваше да се носи.
  Първия мъж в живота си видях, когато бях на три години. Ранобуден рибар, който смути уединението ми.С тежки стъпки премина на сантиметри от мен през тръстиката и след него остана тежък, непознат мирис. Поех го дълбоко, за да изпълни дробовете ми да го усетя с всичките си сетива.
   Явно така миришат мъжете - трябваше да го запомня. Никой преди не е ухаел така. Женската миризма е сладникава и нежна.Като сладко от смокини и палачинки с мед, като розови листенца окъпани в роса, и силен аромат на лилиуми от който получаваш главоболие.
   Това тук беше остро и студено, и малко дразнещо, като от четирикрако животно. Неописуемо и прорязващо съзнанието.  След години усетих същата миризма когато убиха Брани.
   Брани беше куче. Всички го знаеха. Денонощно се шляеше из квартала. Махаше с опашка и се умилкваше на всеки срещнат. Добро животинче с кротък и дружелюбен нрав.Рядко лаеше.
 Мама казваше, че било собственост на цяла една улица и често преяждало от вниманието на стопаните си.
  В една неделна ранна утрин до оградата преминаха два силуета. Беше сумрак и не можах да ги видя добре, но високия носеше някакъв пакет. Вървяха бавно, съпроводени от тих скимтящ вой.
 Жалостните провлачени звуци накараха всичко друго да онемее. Искаше ми се да тръгна след тях. Умирах от любопитство, но беше светло за мен.
  На обяд мама ми каза, че кола прегазила Брани.Киро рибаря и дъщеря му Мая го заровили до брега. Всички хора днес били тъжни и жалеели за животното, но Мая направо се поболяла. Лежала и не искала да говори с никого.
 Стана ми много мъчно за нея. Колко ли е самотна сега. Все едно някой да ми отнеме нощта със всичките и чудеса. Ще полудея от мъка.
 Вечерта отидох на брега  и дълго търсих да намеря къде са заровили трупа. Ако не беше миризмата никога нямаше да го открия. Усетих я изведнъж и чак се задавих.Беше по-силна отколкото си я спомням.
  Разрових с ръце и под буците се подаде кутия от обувки. Отнесох я със себе си. Онази нощ направих първата си магия. Вдъхнах на студеното телце живот.
  Бях в екстаз. Такова щастие е да можеш да отнемаш и даряваш живот.
   Брани побягна още в мига в който се опомни, а аз не казах на никого за случката.
 След няколко дни баба ми разказа и продължението.
 Когато на сутринта кучето се появило пред къщата на Киро хората обезумели. Помислили го за призрак и за лошо знамение. Подгонили го с камъни. След няколко подобни посрещания животното се озлобило и взело да се спуска да хапе. Кроткия, мил и добродушен пес според людете носел бесове. Дори малката Мая пищяла и бягала от него. Страха и ужаса били толкова силни, че накарали Спиро горският да го застреля.
  Този път никой не го погребал. Хвърлили го край пътя и сега миризмата на леш щяла да се носи със седмици.
  Не заплаках когато научих. Само нещо вътре в мен изпука и тихичко трепна.
Край с магиите! До тук бях! Седем поколения назад се размиха заради жалкия ми опит да направя добро.
  Аз пак съм си вещица! Руса, ниска и малко тантуреста, и никак не разбирам хората!
   
 

за първи разказ от поредицата за малката руса тантуреста вещица, никак не е зле.:) Имаш дарба на разказвачка.:)

Много често и не само с вещиците и чудесата им така се случва. Тази вещица е обобщен образ на много способни или просто сърцати.

Дар с добро сърце, за зло.

Хубава история.

Pi6e6 " Takova tastie e da otnema6 i darqva6 jivot" - z purvoto ne znam dali e 6tastie...
Hubav i uvlekatelen razkaz!