Пред кабинета се е извила километрична опашка от чакащи. Тук ще си изгубя половината ден.Толкова напрежение събрах през последните месеци, че ми идва да разбутам всички и да вляза с вратата.Можеше да се обадя преди това. И сега може да звънна на колегата по телефона, но...неудобно е някак си. Пейките в чакалнята са пълни. Невъзможно е да седнеш някъде. Пуши ми се неистово, но ако изляза съвсем ще си загубя реда. Мачкам нервно амбулаторната карта и ако продължавам така след минути ще бъде като каша от машина за рециклиране.
  Ориентирам се към прозореца. Не ми се гледат измъчените физиономии на останалите пациенти. Знам, че ако задържа поглед по-дълго върху някого ще се опитам да разгадая здравословната му драма, а сега най-малко ми е до това.
Стъклото е повече от мръсно. За последно го е бърсала санитарка при откриването на поликлиниката. И все пак през него гледката е по-приятна. Минават коли, някой бързи и прашни, други грациозно сияещи в металическите си отблясъци. До преди минути валя и сега в небето две многоцветни дъги позират като за фотосесия. Красиво е... но на мен ми е тревожно и празно.
  Излезе още един. Бавно, но сигурно се приближавам към крайната цел. Колкото по-малко остава, толкова по-учестен е пулса ми. Чувам ударите толкова силно, че сякаш пода вибрира под краката ми. Неприятно чувство съпроводено с метален вкус в устата.
 И какво като разбера?! Каква ще е разликата ако знам? Нищо няма да се промени...
    За хиляден път си го повтарям, но не вярвам в нито една дума. Аз трябва да знам! Искам да го чуя! Да ми го каже някой и да се свърши. Искам да я чуя тая реплика и да забравя за ада на очакването.
   Стареца до мен ме сбутва и пита колко е часа. Къде ли бърза?! Така като го гледам е поне на осемдесет. Часове, минути, секунди, точно за него имат ли значение?! И да го пита човек за какво се е кукнал тука. Повечето сме млади и това е жалкото. Той поне си е поживял.
  Заговаря ме и ми домилява. За влака бързал. Бабичката му го чакала притеснена в къщи.
А мене кой ме чака? Моите дори не знаят, че пак съм тук. И не трябва да знаят. Ох и Ах не искам и да чувам, а от Вай ми иде да зашлевя някого.
     Мой ред е. Влизам. Колегата забива поглед в бюрото и нервно си намества очилата, а сестрата бърза да разрови най-далечната папка и ми обръща гръб.
 Е, ще ми кажете ли най-после? В очите ми кажете. Направо!
   Върнал се е! Проклетия рак се е върнал!
 Майната му!
   Всички сме с по една доживотна присъда, ама аз моята ще я излежа по-бързо!

не се отчайвай, не бързай да слагаш точката.
И понеже забелязах, че имаш отношение към Висоцки, бих искала да те поздравя с "Еще не вечер".

http://vbox7.com/play:99256343

Надявам се че това е измислена история, просто разказ!
Ако е част от реалността ти -не забравяй едно -
Проклетият рак може да бъде победен!
hugs!

“Не се заблуждавай, че щом някой се опитва да те утеши, той живее безметежно сред простите и нежни думи, които понякога ти помагат. В живота му има много трудности и тъга, далеч надхвърлящи твоите. Как иначе би намерил подобни думи!?!"
Райнер Мария Рилке