Тялото ми умира.Зная това, защото с всеки изминал ден ми става все по-трудно да го овладявам. Тежи ми да го влача със себе си.Движенията ми причиняват болка.Не ми е мъчно.Зная, че един ден ще го напусна с облекчение.За мен то винаги е било тромаво и тежко.Не можах да свикна с него. В началото беше по-лесно. Не съм осъзнавала защо, но дори тогава бях с усещането, че нещо не е както трябва.
Сега вече знам! Грешката обаче не е моя.Не зная какво тяло трябва да имам, за да сме в хармония, но определено не е това!
Сега, когато все по-често напомня за себе си дори ме дразни. Непрекъснато всеки ден някъде ме боли. Това ми пречи да се съсредоточа и да мисля.Опитвам се да компенсирам това неудобство с работа и се трудя до пълно изтощение, но дори тогава вместо да заспя безпаметно,неистово ме боли.
Иде ми да вия като куче!
 Когато тялото ми напълно умре ще е като малка победа. Може би тогава за мен ще е Рай!...Освен ако не умра с него.